Mekica.com Новини от България и света
Двадесет години след инвазията в Ирак Вашингтон отново воюва в Близкия изток. И отново стои същият въпрос: научени ли са уроците от миналото? Отговорът засега не е окуражаващ, пише BBC.
Паметта от 2003 г.
На 9 април 2003 г. статуята на Саддам Хюсеин в центъра на Багдад рухна. Три седмици по-късно президентът Джордж Буш-младши позира пред транспарант с надпис „Мисията изпълнена“ на борда на американски самолетоносач. Реалността обаче се оказа жестока — страната потъна в гражданска война, а между 2003 и 2011 г. загинаха около 461 000 души. Цената за САЩ достигна трилиони долари, а доверието в западните лидери — тежко дъно.
Защо тогава, защо сега
Мотивите за войната в Ирак бяха разнородни: смяна на режима, отмъщение за планираното покушение срещу Буш-старши, идеологията на неоконсерваторите, мечтаещи да пренаредят Близкия изток. Публично обаче всичко беше опаковано в страха от оръжия за масово унищожение. По-късно бившият ръководител на оперативната група на ЦРУ за Ирак Луис Руеда призна саркастично, че нахлуването е щяло да се случи, „дори ако Саддам имаше само гумичка и кламер“.
Атаката срещу Иран днес е продиктувана от смесица от цели — обезвреждане на ядрената програма, отслабване на армията, смяна на режима, подкрепа за вътрешните протестни движения. Всички тези аргументи са звучали от представители на администрацията на Тръмп в различни моменти.
Разликите са реални, но не успокояват
Американският министър на отбраната Пийт Хегсет категорично заяви, че Иран не е Ирак и конфликтът няма да се превърне в „вечна война“. Съществена разлика наистина е, че сухопътни войски не са изпратени. За сравнение, през 2003 г. в инвазията участваха около 150 000 американски военнослужещи.
Липсата на наземни сили обаче прави смяната на режима значително по-трудна — особено без силни местни съюзници. Освен това, за разлика от войната в Ирак, този път нямаше нито международна дипломатическа подготовка, нито търсене на легитимност в ООН. Решението беше взето едностранно и бързо.
Великобритания се дистанцира
През 2003 г. Тони Блеър обеща на Буш подкрепа „каквото и да се случи“ — обещание, което по-късно дори негови съратници признаха за грешка. Политическата цена за британския премиер беше огромна, след като се оказа, че оръжия за масово унищожение в Ирак просто няма.
Днес Великобритания, под ръководството на Киър Стармър, избягва директно участие. Лондон първоначално отказа американски части да използват британски бази за ударите срещу Иран, макар впоследствие да разреши ограничено ползване за „отбранителни цели“. Основният съюзник на Вашингтон в операцията е Израел.
Историята предупреждава
Иракската война не доведе до демокрация в региона. Вместо това тя отвори вакуум, от който най-много спечели именно Иран, разширявайки влиянието си в целия Близкия изток. Ако тази аналогия важи и сега, последствията от войната срещу Иран може да надхвърлят далеч всички първоначални прогнози.
Засега няма публични признаци, че Вашингтон разполага с конкретна стратегия за следвоенния Иран. Импровизацията изглежда е издигната в принцип — тя дава на Тръмп свободата да обяви победа при всякакъв сценарий и в даден момент да каже: „Мисията е изпълнена.“
Един от основните уроци от Ирак обаче остава неоспорим: разрушаването на държава е несравнимо по-лесно от изграждането ѝ. А войните по природа са непредсказуеми — последиците им се усещат десетилетия.
